Какво всъщност означава да съм перфектен?
Може да приемем, че да си перфектен означава да се стремиш към най-високите нива и стандарти, да избягваш на всяка цена неуспеха, да не си позволяваш да грешиш. Това може да бъде мотивиращ фактор за постигане на добри резултати, но може да доведе до стрес, самокритичност и нужда от постоянен контрол над ситуациите. Да съм перфектен всъщност, е един несъзнателен отговор на това да искам да бъда харесван, одобряван, приеман, да получа обич.
Хората не се раждат такива. В процеса на своето израстване те оформят тази своя черта като защитен механизъм, който може да ги предпази в различни ситуации. Стремежът ни към това да сме перфектни е свързан със зачитането ни като деца. Ако в ранните си години е било нужно постоянно да се стараем за обичта на значимия възрастен или пък никога не сме били достатъчно добри за тях, или пък вечно сме сравнявани с другите (братя/сестри), то това е нашият отговор като възрастни да си заслужим любовта. В съзнанието на едно дете, което вечно се проваля в действията си е, че „Ако стана достатъчно добър и не допускам грешки, мама и тати ще ме обичат повече.“ Но, никога не сме достатъчно добри, защото винаги има и още, и още.
Този модел се закотвя у нас и се превръща в една силна самокритичност, която не спира да ни проваля по пътя на живота ни. „Трябва да завърша училище, да си намеря добра работа, да изкарвам достатъчно пари, за да бъда харесван и тогава ще си намеря и партньор“. Дори, когато това се случи, ние поставяме следващата нова летва, още по-високо. „Може би не учих и работих достатъчно, може би трябва да се старая повече, отново се провалям“… и така до безкрай.
И, изглежда никога не сме достатъчно добри. Това, което постигаме изглежда е единственият начин да бъдем измерени, да бъдем приети. Винаги има какво още и никога не сме достатъчно доволни . В тези моменти се чува вътрешният ни глас, който постоянно ни напомня как можем още малко, как не сме дали всичко от себе си.
Зад тази нужда да сме перфектни, стоят много наранени чувства.
Най-често това, което стои отдолу е чувството на срам и вина. Ако цял живот сме критикувани за действията си , за неуспехите, за външния си вид, ако не сме получавали онази значимост от важните за нас хора, ако към нас са били безмилостно критични, изискващи, то е възможно да изградим това утвърждение , че за да бъдеш обичан е необходимо да правиш „всичко под конец“.
Парадоксът е, че хората, които се определят за перфекционисти са смазани от своята самокритичност, нямат никакво самочувствие и уверение , че имат стойност, макар и достигнали високи стъпала в своя живот. Те постоянно се самобичуват за всяко грешно действие и не могат да се отпуснат в собственото си тяло.
Наред с това идва и желанието за контрол. Когато държиш ситуацията под контрол, нищо не може да те изненада, можеш да предвидиш всяка стъпка и да избегнеш неуспеха. А, допуснеш ли грешка … критиката е още по-жестока. Защото, когато контролът е в нас, и отговорността е наша. И, отново се завъртаме в спиралата и си напомняме, колко не ставаме. Това е клопка.
Как се излиза от този капан?
На първо място с много обич към себе си. С много себелюбов и нежност към самите нас.
- Да приемаме , че животът не е съвършен и никой човек не е перфектен.
- Да имаме реалистична представа за себе си и света.
- Да се научим да приемаме себе си с всичките си качества и недостатъци.
- Да отбелязваме емоциите си – да ги назоваваме, да им даваме пространство, да отразим как въздействат върху тялото ни, да ги изразяваме.
- Да си позволим да Грешим. Без да се наказваме, защото грешките ни учат как да живеем по-пълноценно.
- Да проявяваме емпатия към себе си. Да си говорим с обич. Да си даваме повече, защото никой не може да го направи по-добре от нас.
- Да отбелязваме постиженията си и да се награждаваме за тях.
Да бъдем перфектни всъщност означава, че имаме нужда да бъдем прегърнати, зачетени, имаме нужда от любов. Нека тази грижа започне отвътре-навън, всеки ден, малко по-малко, с много обич!