Психоанализата като психотерапевтичен метод
Четенето на книгите на Зигмунт Фройд е своеобразен процес на инсайт след инсайт. Въпреки тезата, че в неговата теория все пак човек не е толкова добър, колкото ни се иска, и колкото си мислим, че всъщност сме, аз все пак мисля, че той просто доказа до колко всички ние сме жертви на сложния алгоритъм от биологични и социални потребности. И както в един компютър, който все пак е човешки образ и подобие, защото друга асоциация нямаме, понякога една дребна погрешна настройка саботира работата на основните системи, и ние от незнание прибягваме до сложни преинсталации, по същия начин в психичната реалност едно „грахово зърно“ започва да саботира събитията в живота ни, и само правилното разбиране на погрешната, или фантазна представа и заместването и с рационална може да ни върне в хомеостаза.
Психоанализата , която в най-общи линии поставя началото на съвременната психотерапия, като първия метод на лечение чрез говорене възниква в края на XIXв след поредица открития за несъзнаваните мозъчни процеси, ролята на хипнозата в процеса на лечение и потребността от разбиране на хистерията и неврозата. Много са имената, които имат заслуги за оформянето за цялостното знание по отношение на несъзнаваното, афекта и методите за достигане до травмата, но името на Зигмунд Фройд със сигурност има най-голям принос за съвременната теория и методология на психоанализата. Теорията му е се основава на психичния детерминизъм, на връзката между събитията и травмите в живота на индивида и как връзката със семейството и социалната среда формира определени нагласи върху конституционалния модел, с който се ражда всеки индивид и с течение на времето и опита се формира сложна сплав, наречена личност. Психоанализата има претенциите да обясни както патологичните случаи на пациенти, така и стадиите на развитие на здравия човек, като самия Фройд определя границите между норма и патология като количествени, а не качествени.
Личността на Зигмунд Фройд – „бащата на психоанализата“ е невролог, в началото на кариерата си работи като лекар във Виена, където има възможност да се запознае с много личности, оказали влияние върху психоаналитичната му теория. Няма как да не споменем името на Йозеф Бройер, който споделя първите си успешни опити за лечение на хистерия чрез хипноза. През 1882 г. той показа, че може да се излекуват случаи на хистерия, ако болният се потопи в хипнотично състояние и се накара да си припомни онези афектни преживявания или конфликти, които някога е преживял, а после за дълго е забравил. Както показал опитът, изплуването на тези преживявания в съзнанието довежда до тяхното осмисляне, до „отреагирането“ и оздравяването на болния. Този особен метод на хипнотерапия е наречен от Бройер и Фройд катартичен. На по-късен етап от работата си Фройд установява, че при хипнотичното лечение, използвано тогава като сугестивен метод за влияние върху травмата не води до осъзнаване, освен това не всички пациенти са податливи на хипноза. Известен е метода на Фройд, при който кара пациентите си да си представят, че пътуват с влак и трябва да опишат детайлно какво виждат през прозореца. Това на практика е метода на свободните асоциации, който той по-късно използва, за да провокира несъзнаваните съдържания от психиката да изплуват на повърхността. Друг , наречен от него „царски път“ до несъзнаваното са сънищата, при които Аз-а е почти „изключен“ от психиката, и остава само една цензурираща част на съзнанието, която сгъстява и преработва несъзнаваните съдържания.
Фундамента, върху който се гради аналитичната теория са несъзнаваните съдържания, които оказват влияние върху поведението на личността. Личното несъзнавано, според Фройд са всички съдържания, събития и мисли, които не импонират на представите и нагласите на индивида за себе си. Тези, които той по някакъв начин не може да понесе или да отнесе към представата за себе си. Отхвърляйки тези съдържания, те биват изтласкани от съзнателните мисли на индивида, но в зависимост от личните му конституционални особености, изтласкването им не води до изтласкване на афекта, което може да предизвика различни соматични, хистерични или друг вид симптоми. Такива съдържания могат да бъдат биологичните потребности и особености, или както Фройд ги нарича – нагони. В природата, когато говорим за животни, използваме думата инстинкт – вродена способност за реагиране по стереотипен начин на определени групи от дразнители. „Инстинктът при животните с централна нервна система се състои от следните елементи: дразнител, възбуда на централната нервна система и моторна реакция, следваща предопределен път. Нагонът у човека не включва моторната реакция и се състои само от възбудата на централната нервна система, предизвикана от дразнител. За разлика от предопределеността, характерна за инстинктите при животните, моторната активност при човека, настъпваща вследствие централната възбуда, се осъществява от високоразвити структури на психиката.
Тази високо развита структура той нарича Его/Аз. Всички ние живеем с мисълта, че взимаме съзнателни, рационални решения, съобразени с реалността и ситуацията, но на практика според психоаналитичната теория не е точно така. Съзнателния Аз е поставен под натиска два антагонистични господаря, които се борят за надмощие, за да удовлетворят егоистично потребностите си – единият са нагоните, които вече описахме, водени от принципа на удоволствието, изискващи удовлетворението сега и веднага. Другият са важните други , родителския стил на поведение, формирал представите за реалността в детството и всички социални норми, които Егото трябва да спазва, за да достигне до социална хомеостаза. Всички тези норми и правила Фройд нарича Супер Его . Водено от принципа на реалността , то се противопоставя на изискванията на нагонните желания, и само от силата на Егото , поставено в средата на тези два принципа зависи дали ще успее да лавира еднакво добре, така, че да живее според социалните норми и изисквания на обществото, на което принадлежи, едновременно с това да доставя удоволствие на нагонните пориви от несъзнаваното по адекватен начин.
Процесът на изтласкване, заемащ основна роля в аналитичната парадигма, Фройд описва като вид защитен механизъм на Егото, за справяне с инфантилни желания или други неприемливи съдържания в съзнанието. При него биват изхвърлени от съзнанието всички мисли и спомени, които Егото не може да преживее, в зависимост от силата му , изтласкването може да се разглежда като нормален защитен механизъм, присъщ на всички хора, но ако съдържанията са заредени с много либидна енергия, то афектът остава, намира начин да се фиксира към различни поведения и по този начин да се формира невротичен симптом, чрез който се образува вторичен процес на преживяване. Пример за такова изместване е случаят на Джон от книгата на Ефрат Гинот „Невропсихология на несъзнаваното“
„Джон е 30 – годишен, когато търси терапия, след като бил хванат от жена му в още една изневяра. Това не било първия път, когато тя разбирала за неговите „незначителни буйства“, както се изрази той, но този път тя вече не можела да му прощава и напуснала дома…Още от първата сесия той описа тези изневери като като нищо не значещи и случайни…Джон обаче се чувстваше опустошен и разбит от мъка за това, че е наранил съпругата си…Неговото убеждение, че тези изневери не означават почти нищо, и че те нямат общо с детството му за известно време бе непоклатимо…Със своите запои майката на Джон беше създала семеен живот, изпълнен с непредвидимост и хаос. Няколко пъти седмично, когато се напиела, поведението и ставало емоционално и ирационално…ту се смеела, ту плачела, а двамата с брат му не знаели какво да очакват…С продължаване на терапията самият Джон започна бавно да разбира, че това, което е отреагирано в неговите изневери е Аз-състояние, асоциирано с майка му и нейните непредвидими емоции. Такива високи нива на възбудни състояния, колкото и да са плашещи, объркващи или унижаващи са неврохимически заучени и подкрепяни като основен отношенчески модел. Колкото и част от него да търси стабилност , другите Аз-системи, познати, в същото време несъзнавани , не може да бъдат отреагирани.“
Освен изтласкването, Фройд и най-малката му дъщеря Анна Фройд описват другите защитни механизми, използвани от Егото за самосъхранение – регресия, формиране на реакция, изолация, отричане, проекция, интроекция, обръщане срещу себе си и отменяне, както и най-важния, присъщ на нормалния човек – сублимацията.
Регресията, като защитен механизъм, най-общо казано представлява връщане на Егото към по-ранен модел на инфантилно поведение, с цел овладяване на афекта. Един от най-често срещаните примери, за такова поведение е, когато в семейството се ражда второ дете. Тогава всички грижи са насочени към него, а по-големия му брат/сестра, търсейки начин да привлече отново всичкото внимание към себе си, започва отново да си смуче пръста например, за да провокира същото отношение, каквото има към по-малкия му брат/сестра. Регресията Фройд описва като „връщане към първите обекти на либидото, които, както знаем са инцесни, и възвръщане към цялостната сексуална организация на по-ранните стадии. Ана Фройд обръща внимание на „регреса на либидото при юношите, когато обектното либидо се оттегля от околните и се концентрира върху себе си, като регресът е от обектна любов към нарцисизъм.
Формиране на реакция като защита от несъзнавани импулси се среща много често и при здрави хора, характеризира се с фокусиране на либидото към противоположен инстинктивен импулс на несъзнавания. Ярки примери за това в съвременното общество са хомофобията, любовта към животните или природата до степен на предприемане на ирационални действия спрямо себе си и околните.
Фройд определя като процес на изтласкване на емоцията или афекта. При този механизъм споменът има достъп до съзнанието, но не придружаван от съответната емоция. Този защитен механизъм е присъщ за обсесивните неврози. „Егото просто отстранява инстинктивните импулси от техния контекст и същевременно ги задържа в съзнанието. Съответно съпротивата на такива пациенти приема различна форма. Обсесивният пациент не млъква: той говори дори когато е в състояние на съпротива. Когато говори обаче, този пациент къса връзките между асоциациите си и изолира идеите от афектите, така че асоциациите му изглеждат толкова безсмислени в по-малък мащаб, колкото са обсесивните му симптоми в по-широк мащаб.
Насочване срещу себе си – в този случай либидната енергия се измества от обекта към себе си, например, искаме да ударим някой, Супер Егото ни не ни позволява, нагонния импулс иска удовлетворение и ние насочваме действието към себе си, за да катексира либидото. В този защитен механизъм се наблюдава и идентификация.
Проекцията е вид защита от собствените черти на индивида, които той не е способен да възприема като свой. Както и при хората в норма, така и при тези с патология, но с много по-изразени черти, агресията, омразата и всички негативни характеристики, които притежава личността се приписват на околните. Пример за проекция може да бъде също и човек, изпитващ дълбоко чувство за вина, смятащ, че целият свят е настроен враждебно към него и търси начин да му навреди. К.Г. Юнг надълго описва процеса на интегриране на Сянката, и колко важно е за човек да се самовъзприеме, за да може да използва правилно всичките си потенциали, в контекста на позитивното си развитие. Той нарича този процес Индивидуация.
Идентификацията / интроекцията са функция на Егото , при която то наподобява обекта на нагона, провокиран от желанието да използва неговата енергия за себе си. В нормалния живот често се случва в периода на влюбване, или в юношеска възраст, когато авторитетът се измества от родителя към външен обект.
Отричането на реалността и заместването и с фантазни образи и поведения се наблюдава в най-ранна детска възраст.
Отменяне – под въздействието на нагона, Егото извършва действие, което не кореспондира с представата му за себе си. Следва противоположно действие към обекта, което би трябва да отмени първото. Например голямото дете първо удря малкото си братче, след това обаче го целува нежно, за него така ефекта от първото, неприемливо действие се отменя.
Сублимацията е най-приемливия начин според Фройд либидоносната енергия, идваща от нагоните да се трансформира в социално и културно стойностна чрез изкуството. Чрез символиката и заместването, Фройд вижда как нагонните пориви могат да придобият социокултурен образ и „душевната тиня“, която човекът носи в себе си да придобие нов смисъл.
Стадии на детското развитие в психоаналитичната парадигма
Фройд, както и всички поддръжници на психоаналитична школа отдават голямо значение на психо-социалното развитие на индивида от самото раждане. Отношенията между майка и дете са особено важни за правилното приспособяване на детето към света. Алън Скор пише за ранното съзряване на дясната хемисфера, през първите 2 години от живота и създаването на изцяло имплицитни паметови системи през този период. „По време на епизодите на привързаност на дясно латерализираното зрително-лицево, слухово-прозодично и тактилно-жестово невербално общуване основния полагащ грижи регулира напъпващите положителни и отрицателни телесно базирани афективни състояния на бебето. Според Уилфред Бион „най-значимата за човешкото същество функция на свързване е бленуването. Това представлява психичното функциониране на първия обект – гърдата. Бленуването е предпоставено от първото обектно отношение със специално емпатично качество, което по-късно може да бъде разширено до капацитет, развиващ се и в други отношения“ . Мелани Клайн обръща внимание на важността от преодоляването на амбивалентното отношение към добрата и лошата майка, и възприемането и като един обект. Ако това не се преодолее в детството, на съзнателно ниво е възможно почти да изчезне, но изтласкания, интрапсихичен конфликт може да доведе до невроза. Във взаимоотношенията между бебето и отглеждащия го в първите близо 2 години липсват конгници и език, така, че това, което формира като реалност е усещането за афекта и светът като тревожно, безопасно, или комфортно място.
На по-късен етап детето развива отношения с бащата, братята, сестрите и останалите роднини, като формира обектни отношения, от началото на базата на изцяло егоцентричен принцип. Детето първоначално възприема като обекти, тези, които са от значение за разтоварване на либидоносната му енергия и с течение на времето оформя траен интерес към тях. На този етап от развитието се формират и ранните форми на защита на Егото, като идентификация, проекция, изтласкване , регрес и др. В процеса на развитие на детската психиката някои тях се изключват, а други остават като траен механизъм за регулация на Егото. За Фройд от съществено значение е излизането от Фалическата фаза, и развитието на Едиповия комплекс . В много свои пациенти той открива инцесни желания към противоположния родител, което провокира и амбивалентни чувства към родителя от собствения пол. Той трябва да бъде обичан, и колкото са по-силни чувствата, толкова повече се изтласкват в несъзнаваното, а това което остава в съзнанието е чувството на вина. В крайна сметка желанието детето да бъде единствен обект на интерес на единия от родителите води до съперничество с другия, или с евентуални братя и сестри. Несъзнавания конфликт, протичащ в главата на малкото дете води до чувства на ревност, на вина спрямо другия родител/братята, сестрите и води до формирането на комплекси. При момчетата, това е така наречения кастрационен комплекс, при който малкото момче чувства /несъзнавано/, че заради желанията си ще бъде наказано и пенисът му ще бъде отнет. При момичета комплексът се изразява в желанието да притежава пенис и развитието на типично мъжки черти, доказващи, че са достойни да го притежават. Родителските комплекси могат да се появят както при нормално, така и при патологично функциониране на психиката. Самюелз описва вариантите за изхода от Едиповия комплекс, спрямо влиянието на бащата/майката и характерните особености и диспозиции на индивида спрямо изхода.
По време на латентната фаза настъпват само количествени промени във вече формиралите се обектни отношения.
За гениталната фаза Ана Фройд пише: „В ранното младенчество, през пубертета и в климактериума – относително силното Id се изправя срещу относително слабо его. Затова можем да кажем, че това са периоди, в които Id е енергично, а егото е отслабено. Освен това съществува силно качествено сходство по отношение на един от двата фактора в отношението его-Id през тези три периода.
„Горивото“, енергията, която задвижва психичните процеси, като един общ потенциал, който се „разпределя“ според потребностите и нагласите между психичните инстанции – То, Аз и Свръх Аз, Фройд нарича Либидо. Тъй като енергията е ограничена, колкото повече Егото използва за своите функции, толкова тя отслабва в другите системи и обратно. „В психоаналитичната теория ние без колебание приемаме, че душевните процеси автоматично се регулират от принципа на удоволствието, т. е. според нас те всеки път се предизвикват от едно неприятно напрежение и протичат така, че крайният им резултат да бъде неговото спадане или, с други думи — премахване на неудоволствието или създаване на удоволствие.„Това напълно отговаря на съвременната гледна точка на невропсихологията по отношение на биологичната регулация – „Първичните емоции отразяват настоящето общо състояние на тялото, което пък може да варира от удоволствие до болка, и се зараждат в мозъчния ствол…В това функционално разпределение на болката и удоволствието са чисто физиологични, телесни явления…Съзнателния мислещ човек, съоръжен с комплексен Аз създава и инструментите на културата и отваря хоризонти пред хомеостазата на социално и културно ниво…И двата вида хоместаза – и базисната (направлявана несъзнателно) и културната (която се изгражда и ръководи от съзнателно мислещи мозъци), способни на саморефлексия функционират като своеобразни „надзорници“ на биологичната стойност. К. Г. Юнг пише: „С оглед на познатото компенсаторно взаимоотношение между съзнавано и несъзнавано е от особена важност да се открие възможност за определяне на стойностите на несъзнаваното. Ако искаме да приложим енергетичния подход към психичното събитие, ние сме принудени да вземем под внимание изключително важния факт, че наглед съзнавани стойности могат да изчезнат, без отново да се появят в някаква съответстваща съзнавана проява.“Количеството психична енергия, инвестирана в психичен образ, обект на либидото се нарича катексис, колкото повече енергия е вложена, толкова катексиса е по-силен. С изграждането и засилването на Его-структурата, превес в съзнателната психика взима принципа на реалността, образувайки контра-катексис, с цел да блокира удовлетворяване на удоволствието, идващо от нагонните пориви. Това в общи линии представлява механизма на изтласкването, подпомаган от другите защитни механизми на Аз-а.
Изследвайки структурата на личността и процесите на съзряване в детска възраст, несъзнаваните конфликти , социокултурната среда на отглеждане и динамиката на настъпващите промени при индивиди с патогенни психични отклонения и здрави такива, Фройд стига до извода, че разликите между норма и патология са само количествени. За дефиницията на здравия индивид, Фройд е лаконичен – трябва да може да работи и да обича.
Методи и подходи в психоанализата
Двата основни метода, даващи „достъп“ до несъзнаваното са свободните асоциации и сънищата. Клиента е подканен да говори каквото си поиска, да казва всичко, което му идва на ум, без да спестява, мислейки си, че е незначително. Точно в тези инстинктивни
мисли, възможни грешки на езика, Фройд твърди, че несъзнаваното си проправя път, преди да е било осмислено и рационализирано от Егото. Самият той, когато негов пациент е бил затруднен, казвайки ,че нищо не му идва на ума, той просто го е натискал с палец по челото, настоявайки да чуе какво точно си е представил или помислил. Самото действие няма никаква терапевтична стойност, освен, че провокира пациента.
Съдържанието на сънищата Фройд разделя на манифестирано – т.е. цензурирано от Аз-а, обикновено съдържащо фрагменти от деня, и латентно – където се проявяват нагонните пориви от несъзнаваното. В книгата си „Основи на психоанализата“ разяснява подробно функциите на сгъстяване на съдържанието, изместване и замаскиране, така, че все пак несъзнаваното да се прояви по-скоро като афект, или усещане, което е напълно нормално, защото в несъзнаваното няма Аз, то е фрагментарно, архаично, без чувство за време и пространство. Фройд разглежда надълго и нашироко символиката на елементите, в повечето случаи със сексуален контекст, колкото и разтегливо да е понятието сексуалност в контекста на психоанализата. „Нищо не е по-лично от съня. Той е съкровен акт, в него сме напълно разголени. Дълбоко скритото у нас излиза на повърхността. Не можем да контролираме този процес – сънят не е наше дело. Нямаме заслуга за него и не носим никаква отговорност нито когато е прекрасен, нито когато е ужасяващ. Сънят ни увлича но своите пътища, които следваме, без да се противим.
Терапевтичния процес
„Пациентът пренася върху аналитика Бащата, кастриращ или доброжелателен, Майката, любяща или обезличаваща, този който съди, награждава, възхищава се, наказва и т.н. Психоаналитикът е част от Свръх-Аза на пациента. В много случаи неговата роля е да мълчи и да слуша как от пациента се рее поток от думи, понякога минали съзнателна преработка, друг път изпуснати директно от несъзнаваната част от психиката…Да „чува“ съпротивите и „разчита“ какво се крие зад тях, да дефинира защитите, да прави интерпретации когато е необходимо, без да пришпорва пациента към бърза промяна, когато още не е готов за това. Стреми се да провокира инсайт чрез интерпретациите, но знае, че не е достатъчен. Ригидните, закоравели с години модели на поведение, които са водели процеса на регулация и са защитавали пациента до сега, макар и по ирационален начин са част от него и в зависимост личната конституция, силата на Егото и свободната воля, до колкото я има предстои дълъг процес на самовъзприемане , изграждане на здрав, рационален модел на поведение. Този процес винаги представлява риск в очите на пациента, защото отървавайки се от болестта, той губи и „наградите“, компенсациите, които получава за досегашното си поведение. К.Г. Юнг пише: „ Въздействието, което целя , е да се постигне душевно състояние, в което моят пациент започва да експериментира със своя характер, където вече нищо не е дадено завинаги безнадеждно вкаменено, а е в едно течно състояние на промяна и осъществяване“. Основно „оръжие“ на аналитика в борбата с болестта е. „Преносът е явление, при което пациентите повторно преживяват събития, чувства и спомени от миналото така, сякаш се случват в настоящето. Те не осъзнават, че настоящото им (преносно) преживяване всъщност е продукт на миналото им. Според Фройд, детерминирани от изхода на Едиповия комплекс формираните нагласи и поведения в личността остават трайни, като поведението в зряла възраст е повторение/пренос на едиповите отношения. По време на терапевтичния процес, заемайки ролята на баща или майка, терапевтът трябва отреагира заедно с пациента родителската роля, изграждайки по-рационален и работещ конструкт, независимо дали проблема е плод на погрешно родителско възпитание, или погрешна фантазна представа от страна на пациента, защото за неврозата психичната реалност е по-важна от обективната. За силата на терапевтичната връзка Алън Скор пише: „ В светлината на сходството на невербалните, интерсубективни , имплицитни механизми на емоционални транзакции и на регулация от типа на дясно полукълбо – дясно полукълбо във взаимоотношението полагащ грижи – бебе и терапевт – пациент, развитиините изследвания на привързаността имат пряка релевантност на терапевтичния процес…В съответствие с релационния модел на психотерапията дяснохемисферните процеси , които са реципрочно активирани от двете страни на терапевтичния съюз, са в ядрото на психотерапевтични процес на промяна. Тези имплицитни клинични диалози предават много по-съществена организмична информация , от колкото лявохемисферната експлицитна , вербална информация. Дяснохемисферните взаимодействия „под думите“ невербално комуникират същностна, несъзнавана, телесно базирана афективна отношенческа информация за вътрешния свят на пациента (и на терапевта).“
Психоанализа и работа с деца
Мелани Клайн и Ана Фройд са известни с приноса си за развитието на детската психоанализа. Според Ана Фройд работата с деца може да създаде по-фундаментална промяна, за разлика от работата с възрастни пациенти, тъй като все още няма създадени ригидни структури. Вместо свободни асоциации, на децата се предлагат игрови техники, обикновено всяко дете има собствени играчки в кабинета на терапевта, като в процеса на игра се интерпретира детското поведение и защитните механизми.
Съвременен статут на психоанализата
Психоанализата все още е със статут на първа сила по отношение на психотерапията, следвана от когнитивно-поведенческата терапия. С напредване на невропсихологията и изследване на терапевтичния процес става ясно, че несъзнаваното няма как да бъде пренебрегвано като голяма част от човешката психика. Въпреки че към момента по-голяма част от терапевтите се определят като Интегративни/Еклектични, нито една смесена школа не пренебрегва дълбинния анализ на личността. Критиките към анализата са най-вече по отношение на дългия терапевтичен процес, но няма как мозъчни шаблони/карти, отреагирани години наред да бъдат променени за няколко седмици. Дълбинната анализа не работи за отстраняване на симптома, а за възприемане на цялостната личност, с всички конституционални вродени диспозиции и правилното им използване в реалността, без да бъдат блокирани от възприети ирационални модели на поведение в процеса на онтогенезата. Въпреки всички предимства, процесът на психоанализа изпитва трудност при работа с пациенти със слабо въображение и ниско интелектуално ниво.
Използвана литература:
З. Фройд – Въведение в психоанализата
З. Фройд – Отвъд принципа на удоволствието
З. Фройд – Неврозите
К.Г. Юнг – Динамика на несъзнаваното
К.Г.Юнг – Практическа психотерапия
Ефрат Гинот – Невропсихология на несъзнаваното
Пиер Дако -Триумфът на психоанализата
Пиер Дако – Тълкуване на сънищата
Антонио Дамазио -Изграждане на съзнателния мозък
Светозар Василев – Съвременна Клайнианска психоанализа
Учебник по психотерапия – теория и практика – Брус Богнар
Ефрат Гинот – „Невропсихология на несъзнаваното“
Зигмунд Фройд – „Въведение в психоанализата“
Ана Фройд – „Егото и защитните механизми“
Съвременна клайнианска психоанализа – Светозар Василев
Зигмунд Фройд – Отвъд принципа на удоволствието
Антонио Дамазио -Изграждане на съзнателния мозък
К.Г.Юнг – Динамика на несъзнаваното
Пиер Дако – Тълкуване на сънищата
Пиер Дако – Триумфът на психоанализата
К.Г. Юнг – Практическа психотерапия
Учебник по психотерапия – теория и практика – Брус Бонгар