Много хора възприемат любовта повече като обмен на любовни жестове, грижа и внимание, което да дават и получават, но всъщност любовта може и да се изрази като умението да обичаш истински. В първия случай, когато човек търси някого, който да го обича, той често се опитва да привлече внимание чрез учтивост, интересни разговори, услужливост, или пък се стреми да привлича симпатии, като се фокусира да изглежда силен, успешен или привлекателен. Това не е непременно негативно, тъй като всички ние се нуждаем от любов и подкрепа и все пак я търсим. Въпреки това, за да сме способни да получим истинска любов, трябва да умеем и да я даваме, тъй като любовта е взаимен и много сложен процес, много по-комплексен от просто влагане на усилия, енергия и внимание.
Умението да обичаме изисква различен път от този на привличането. Първата стъпка е да разберем, че любовта е изкуство, което изисква търпение, опити и упоритост. Най-важният елемент в този процес е да обичаме себе си, като намалим критиката към себе си, оценяваме успехите си, а особено от значение е да подхождаме с емпатия към собствените си неуспехи и болка. Самообичта е трудна, защото не води до мигновени резултати в отношенията с другите, но дългосрочно влияе значително на това как те ни възприемат.
Незрялата любов се основава на принципа „Обичам те, защото ме обичаш“ или „Обичам те, защото имам нужда от теб“. Тя е зависима от получаването на емоционална или финансова подкрепа, валидиране или чувство за значимост. В зрялата любов, обаче, водещ е принципът „Аз съм обичан, защото обичам“ или „Имам нужда от теб, защото те обичам“. Зрялата любов не е просто да получаваш и даваш, тя включва и едно дълбоко уважение към уникалността на другия и радост от това различие. Истинската любов се основава на онази отдадена грижа, която включва приемане на партньора с всичките му качества, дори и тези, които не харесваме.
В същото време, човек не може да обича, ако е необичан. Нуждата от близост и любов е фундаментална. Идеята за пълна самодостатъчност е нереалистична, защото всички съществуваме в социален контекст. Автономността и личното развитие са възможни в среда на сигурни връзки и емоционална близост, особено в трудни моменти. Джон Боулби, основоположник на Теорията за привързаността, описва „ефективната зависимост“ като способността да търсим емоционална подкрепа от другите, което е знак на сила. Самотата и изолацията, от друга страна, водят до лични затруднения и липса на автономност.
В зрелите взаимоотношения, даването на любов и получаването й са взаимосвързани. Забравяйки да обичаме и фокусирайки се само върху собствените си нужди, можем да изпаднем в емоционален глад, който разрушава връзката в един безкраен цикъл – колкото по-празни се чувстваме, толкова повече се отдалечаваме един от друг. Ето защо основен фактор е способността за безкористна грижа, без очаквания за възвръщаемост под формата на похвала, власт или друго. Тя включва приемане на партньора в цялост, с всичките му качества и недостатъци.
Разбира се, дори зрялата любов не е само да даваш, тя е и да получаваш, но посоката винаги е първо да дадеш, за да получиш. Тоест тук говорим за следствие, а не за транзакция и именно това различава зрялата от незрялата любов!
И все пак, ще повторя, че най-важното умение е да обичаме себе си, чрез него ние се свързваме със своите нужди, своето тяло и емоции. Чак тогава бихме могли да се свържем и с друг. В противен случай рискуваме да останем в незряла връзка, независимо от усилията, които полагаме, точно защото близостта в такива връзки е илюзия и плод на празни надежди.