Много редове се изписват за профилите на насилника, за стратегиите, които използват, за да оказват влияние върху жертвата и как трябва да се пазим от такива личности. Какво обаче задържа жертвата в тези отношения и кога мрежата на садо-мазохизма се заплита в кръгова динамика, подържана и от двамата участници в общуването?
В научната литература съществува понятието „психология на двама души“ и създаваното от тях пространство на общуване. Ново поле, в което се развива динамиката на взаимоотношенията чрез обратните връзки в комуникацията един към друг. Взаимодопълващия модел на комуникация изисква не симетрична обратна връзка. Например – когато единият повишава тон, другия не му импонира, подчинява се. Само първия път, когато общуваме с някой, ние избираме как точно ще отговорим в интеракцията с него. След това се превръща в установен модел. А с времето – в навик. А навиците се затвърждават.
Ние сме оцелели като вид милиони години не защото сме най-силни като вид, не защото сме най-бързи, или най-способни. Оцелели сме защото сме адаптивни. Към различни атмосферни условия, към различни инфекции, към лактозата в кравето мляко дори. Адаптираме се към нови храни, към свободата, към не-свободата и режима, и изобщо в каквато и ситуация да се родим и израстем, ние се приспособяваме към нея, защото това е начинът да оцелеем. По същия начин в детството ние сме в известна степен безпомощни – зависими от родителите и полаганите от тях грижи. А, всеки родител прави най-доброто, на което е способен, в повечето случаи това е моделът, възприет от него самия в детството. Прекалено много са сценариите и родителските стилове, които могат да формират мазохистичен стил на оцеляване в детето, но при всички положения това се случва в ранните детски години, когато детето за първи път се налага да „оцелее“ в света, управляван от възрастни. И ако тогава за него най-правилната стратегия се окаже тази на жертвата, на зависимия, примирения (такъв модел в детска възраст изглежда социално приемлив, доброто, покорно дете), то много често този модел се запазва и по-късните взаимоотношения като възрастен.
В такива връзки напрежението се увеличава постепенно – първата година от висок тон е възможно да преминат към леки крясъци. И това в вследствие на навика да остане дори незабележимо. След години в разгара на скандала идва и първия шамар. Но…“ние сме толкова години заедно, аз го познавам, не реагирах правилно“…От страни звучи абсурдно, но всъщност потвърждава засилването на динамиката и адаптацията към един нездрав модел на общуване. Контролиращия се отегчава, вече не само, че не полага усилия да вземе властта, тя му е изцяло предадена, а от друга страна, зависимия полека, чувствайки се все по-зависим е склонен да се примирява със всичко случващо се около него. Саможертвата на автономни функции като стилът на обличане например, приятелския кръг или дори елементарни предпочитания в ежедневието са често срещани при такива стилове на общуване.
Когато не сме карали колело години наред си мислим, че ако се качим отново няма да се справим. Мислим си, че сме забравили всичко и по-добре да не опитваме, защото ще паднем. Истината е, че веднъж научили нещо, просто е необходимо малко време, за да си го припомним. Същото е и с хората в подобна позиция – толкова време са се оставяли да бъдат репресирани от другите и от себе си, че си представят света навън като нещо плашещо, нещо с което няма да се справят. Защото години наред са били овластявани, някой друг е взимал решения вместо тях, а с критиките, които са им били поднасяни, съмнението в самите тях се е засилвало все повече.
До момента, в който за тях алтернативата на познатото зло, с което са свикнали и им се струва някак сигурно и става най-доброто решение. Това, разбира се, не е така. За да се прекъсне тази динамика обаче, е необходимо някой от двамата участници да промени стратегията си за справяне с живота, което с ефекта на доминото ще внесе промени във всички сфери на семейния живот – от общуването с децата и разширеното семейство, до работата.
В много семейства има така установен модел на общуване, в който няма насилие. Не е задължително властовата фигура да бъде насилник, а понякога се превръща в контролиращ просто защото от среща стои
подчинен. Характерите, емоционалната устойчивост и моделите на възпитание играят важна роля във формирането на взаимоотношения и това до колко „дълбоко“ ще се завърти подобен сценарии. Потъването в кръговата динамика понякога е бавен, неусетен процес, протича инертно на фона на иначе добре подреден живот, с който участниците трудно се съгласяват да се разделят.
Ако обаче настъпи момент, в който общуването между двамата партньори е преминало критична точка на поносимост и носи повече болка и страдание, от колкото благополучие, какво може да се направи? Първата и най-трудна стъпка е самото осъзнаване на проблема – а той не е във властта или характера насреща, без значение в какво се изразява той. Проблема е в самия механизъм, изграден през годините за справяне с различни ситуации.
Много често при хората, попаднали в сходни ситуации житейския им път се развива на фона на един много силен страх от изоставяне, страх, че ще останат сами, че няма да се справят. Осъзнаването на този фон, който „преобръща“ всяко събитие в живота им, и ги кара да си създават катастрофични сценарии за бъдещето е началото на справянето с проблема.
Има една единствена реалност и тя е тук и сега. Всички сценарии, които създаваме за бъдещето си са смесица от текущата реалност и миналия ни опит, който прогнозира повтаряне на ситуациите. Просто природата така ни е създала. Това много улеснява живота ни когато трябва да отворим консерва и вече сме го правили, но не и когато имаме лош опит в миналото, и най-вече от ранните си детски, неосъзнати години. Процесът на преосмисляне на отговорите, които даваме към света около нас са пряко свързани с очакванията за бъдещето, които имаме. Добрата новина е, че веднъж осъзнае ли човек собствената си динамика, връщане назад няма. И разбира се ефекта на доминото се разпростира във всички сфери на социалния ни живот – семейство, работа, приятели…с които сме способни да изградим едни по-здрави, осъзнати взаимоотношения не на фона на травмите си, а на едно осъзнато желание за балансиран, изпълнен със смисъл живот. Живот, който не се ръководи от страха от бъдещето, а от желанието за живот, тук и сега.