Какво общо има времето с мисълта?
Да започнем от там с една дефиниция за мисълта и какво представлява. Единствения начин да се изследва мисълта е посредством речта. Освен външната вербализация, или това което човек казва в реалността, всички ние имаме и един богат вътрешен диалог, който препланира и хипотезира като истински научен работник в главата ни, опитвайки се да предвиди бъдещето и собственото ни положение там. От чисто телесната поза, избягването на горящата печка или спъването в килимчето, до страхът, че ще се изложим, че няма да отговорим на очакванията на някой, или просто няма да се справим. В този смисъл мисълта е триизмерна – ние помним миналото, правим заключения на база миналия си опит в сходни ситуации и се опитваме да прогнозираме бъдещето спрямо миналия си опит. С годините сякаш придобиваме нагласата, че сме натрупали неимоверно много опит, че вече знаем какво ни очаква и какво трябва да направим. Истината обаче е точно обратното.
Мозъкът ни е така устроен, че попаднали веднъж в определена ситуация и взели решение как да постъпим в нея, всъщност от тук натам изобщо не се замисляме дали има друга алтернатива. Природата ни е създала така, защото е много енергоспестяващо и бързо. Представете си всеки път, когато искате да си измиете зъбите, да Ви се налага да планирате колко паста да сложите на четката, от коя страна на устата да започнете да чистите и колко време ще Ви е необходимо да за да почувствате зъбите си чисти. Би било много изморително. Често обаче този евристичен метод на мислене прилагаме и в доста по-сложни ситуации от описаната – когато например детето не ни слуша и трябва да вземем мерки, най-лесно е да извикаме спомена от миналото и да постъпим така, както са постъпвали с нас. Или ако трябва да кандидатстваме за нова работа и не са ни одобрили на предишното интервю, може дори да се откажем от алтернативата, или пък да отидем с нагласата, че няма да ни вземат и да не се хабим много. И в този водовъртеж от мисли, всъщност забравяме, че те не са реалност.
Какво общо има това с времето? Да се върнем в началото, където казахме, че мисълта е триизмерна. Ние сме нашето минало, пренесено в настоящето с визията си за собственото ни бъдеще. Когато обаче мисълта за миналото или бъдещето вземе превес над настоящето, тогава попадаме в силна центрофуга на мисли и емоции, отдалечаващи ни от реалността. Ако се загубим в миналото – идва тъгата и депресията. Ако изхвърчим в бъдещето – идва тревожността и страха от неизвестното. И така попадаме в капана на собствените си мисли, които могат да ни заведат далеч. Далеч от реалността. А тя е тук и сега. И нищо повече. Оценката на настоящето е необходима, ние не можем без нея, но когато често я преплитаме с предишния си опит това може да ни коства много изкривена интерпретация на ситуацията, при това заредена с голямо количество емоция, която дори не принадлежи на настоящия момент. В известен смисъл това представлява травмата – преживяването на текущата реалност, напомняща за нещо от миналото, което предизвиква наново изпитаните, силни чувства в онзи момент. Колкото по-усилено „работи“ вътрешния ни диалог по премислянето на минали събития, или по препланирането на бъдещите, толкова по-отдалечени сме от това, което се случва тук и сега. И рискът да пропуснем да изживеем редица сетивни и емоционални радости, които ни предлага живота в ежедневието расте, докато всъщност си мислим, че си правим добро като осмисляме вече несъществуващи неща, каквото е миналото, или се тревожим за предполагаемо бъдеще, което може би никога няма да настъпи. Понякога ни се струва, че времето направо лети около нас, докато се обърнем и хоп – минала още една година.
А сега ще ви препоръчам след като прочетете статията да си намерите в стаята удобна поза, може да легнете, да седите, или пък да стоите изправени. Намерете предмет на нивото на очите, в който да се фокусирате и се опитайте да прекарате така поне 20 минути. През това време следете дишането си, опитайте да усетите тялото си и ако някоя мисъл за каквото и да било мине през главата ви, отчетете, че е там, пуснете я да си ходи пак се фокусирайте върху дишането. Практиките mindfulness ни помагат да върнем фокуса си тук и сега да отпуснем малко всички мисловни центрофуги, които ни тревожат в ежедневието. А за мозъкът няма по-скучно нещо от това да следи дишането си, когато обаче той си почива – сетивата ни се пробуждат, започваме да чуваме по-ясно звуците от реалността около нас, да усещаме телесното си състояние и подобряваме връзката със себе си. А това е началото на един по-осъзнат живот, в който да присъстваме, а не да прелитаме през него, заети от минали или бъдещи тревоги.